Я ступаю по лестнице старой, по красным коврам:
деревяшки перил по железу, во углах-- зеркала.
В темноте я увидел лица свой синюшный срам,
долговяз я, одежда от пыли и солнца желта.
Дверь легонько торкаю свою, отворил-- а внутри тишина.
Кротколиким портретом своим на стене я был встречен.
Добродушно кивает мне вот, занавеска с окна.
В вазе розы увяли две, стали часы-- будто вечность.
Я сижу у окна, освещённый фонариком дальним.
Чернота дымарей, а луна пламенеет во мраке.
Псы худые внизу на углу задремали.
Чернота в небесах, во домах, и в моей во обители малой.
...В этот призрачный, старый отель я откуда пришёл?
Из страны небывалой какой, океаном распада?
... Я не знаю. Но ночами терзает меня ностальгия:
плачу, грёжу, хожу я-- чужому, земля мне отрада?
Мой язык, может, всеми забыт, непонятен и стар.
Может, пращуры инками в храме загадочном были мои.
Я не знаю. Не знаю. Тут луна оседлала дымарь.
В вазе розы увяли две. Тихо. Я в отеле один.
перевод с болгарского Терджимана Кырымлы
Хотел
Аз се качвам по старите стълби със червени килими,
с перила от дърво, от желязо, на всеки завой - огледало.
В тъмнината оглеждам се аз, ръцете, челото - сини, тъмни,
високият дръст, мойта дреха и палтото от слънце и прах пожълтяло.
Почуквам полека на свойта врата, отварям, а вътре е тихо.
Посреща ме с кротко лице моят собствен портрет от стената.
От прозореца, ето, пердето добродушно ми кима.
Часовникът спрял, двете рози увехнали във вазата.
Аз седя на прозореца, осветен от далечен фенер.
Комините - черни, луната - пламтяща във мрака.
Хилави кучета долу на тъмния ъгъл задрямали.
Черно е в къщите, черно - в небето, в моята стая.
...Откъде съм дошъл в този стар и затънтен хотел?
От коя ли страна, през кои океани и залези?
- Аз не знам. Но в нощта ме терзае жестоко носталгия:
вървя ли, мечтая ли, плача ли, аз съм тук - другоземец ли?
Аз говоря навярно на някакъв непознат и забравен език.
Може би прадеди са ми инките - жреци от загадъчен храм.
Аз не знам. Аз не знам. Тук луната седи на комин.
Двете рози увехнали във вазата. Тихо е. Във хотела съм сам.
Александър Вутимски
Александр Вутимски, "Моё родное село"
Моё` родное село уж далече.
Там, под огромным и ясным челом
горным и ясным, в огромных насечках
под синевою... Родное село!
Снизу в ущелье река берега
моет, а выше--леса и поляны.
Снизу в ущелье тихушка-река
за`лита солнцем, ущельем заклята.
Моё` родное село уж далече...
Вечер. Бездомная чудо-луна
тихо садится за холм незамечен.
В чёрные домики шасть тишина.
Моё` родное село уж далече.
Что я припомнил, тоскуя о нём?
Было-- забыто: бесхлебица, вечер,
слёзы в подушку. Тужу о своём?..
Грустное, дальнее! Мне б повезло
мельком тебя увидать ниже леса,
выше реки, посветлевшим, село,
светлым в объятиях радости тесных!
перевод с болгарского Терджимана Кырымлы
Моето родно село
Моето родно село е далече.
Там, под огромното ведро чело,
ведро чело на балкана – изсечен
в синьо небе. – Мойто родно село!
Долу във пролома волна река
мие брега – и гори, и поляни.
Долу, във пролома волна река
тихо протича, във слънце обляна.
Моето родно село е далече…
Вечер бездомна, огромна луна
слиза без шум зад баира изпречен.
В къщите черни тече тишина.
Моето родно село е далече…
Днеска защо ли го спомням с тъга?
Малко ли, малко ли стихнали вечери
мокри очи не притварях – от глад?…
Мое печално, далечно село!
Бедно село, о, кога ще те зърна,
светло под ведрото, горско чело,
светло – от радост спокойна обгърнато?
Александър Вутимски
адреса: https://www.poetryclub.com.ua/getpoem.php?id=246912
Рубрика: Поэтические переводы
дата надходження 13.03.2011
автор: Терджиман Кырымлы