Александр Вутимски, "Поезд"
Вдоль бескранего, тёмного поля
чёрный поезд задорно поёт.
Вечер мрачно молчит о своём.
Сон в купе согревает не больно.
В стёкла-- ветер осенний в разгуле
издалёка, и хлещет, летит
и летит-- будто сборище птиц
дни холодные в поле взметнули--
поезд, мчащийся к цели!.. С ним-- сердце
во моей во тревожной груди!
Вот... полёт... побледневшей звезды.
Это... лёд... в небе схлопнулась дверца.
О, катись, и катись без оглядки
во широкую, тёмную полость!
О, катись, дна не ведая, поезд,
уноси меня трепетно, ветренно
к звёздам, вдаль, и вперёд, и вперёд
в недра мраку бескрайнему в поле
в недра ветра, о чёрный мой ветер.
Уноси меня, поезд, вперёд и вперёд!
Я движения алчу, мой поезд!
Мне весенних полётов бы вволю.
Мои мыслям не стыть на приколе...
О, лети, ты крылат, нам не поздно!
перевод с болгарского Терджимана Кырымлы
Влак
В безпределните, тъмни полета
пее весело черният влак.
- И безшумният вечерен мрак.
И студеният сън на купето.
Във стъклата есенният вятър,
долетял отдалече,плющи.
И лети, и лети,и лети
като птица-дълбоко в полята -
устременият влак... И сърцето ми!
И трeвожните мои гърди!
Ето - бледи - прелитат звездите.
Ето - ледно - минава небето.
О, пътувай, пътувай, пътувай
във бездънната, тъмната шир!
О, пътувай, пътувай безспир,
влак, носи ме, стихийно, вълнуващо
към звездите, далече напред -
срещу мрака безкраен в полята,
срешу вятъра, черният вятър.
О, пътувай, носи ме напред!
Аз жадувам движение, влак!
Аз съм жаден за пролетни полети.
Мойте мисли са смели и волни...
О, пътувай, лети със крила!
Александър Вутимски
Александр Вутимски, "Призраки"
Вот чудеса, иль я сегодня пьян?
На улицах пустых сгустились тени--
и дремлют фонари. А ниже, там
шагает страж* подлунного смятенья.
То ль щерятся во тьме большие псы
и слушают... Фонарики? Над ними
куранты бьют, над мордами немымы,
над серыми --смолкают их басы.
Люблю вас, призраки безмолвья ночи.
Вот надо мной завис один, он пьян,
великоглазый, тёмный, впился
в мою утробу, паучище точно...
Он тихо улыбается, молчит,
его уста не знали поцелуев--
и пахнут садом. Он зубами впился
во плоть мою-- держите, палачи.
Сочувствием меня целят деревья...
Луну лижу я длинным языком...
Он потом увлажнил мои ладони--
мой крик застрял, в его гортани ком.
Сгораю я что книга: ниже-- пламя.
Стожары** ,перепуганные сном...
Я жадно поглощаю потный гравий.
По мне зевают тёмные куранты.
Неужто в полночь умер я, забредив
под первым встречным старым фонарём ...
Не целовал я никого, наверно
Но бдят они, и дышат... дышат вредно...
перевод с болгарского Терджимана Кырымлы
* т.е. постовой полицейский;
** русское народное название созвездия Плеяд, которое в европейских мифологиях символизируют стойкость и преданность, --прим.перев.
Если читаете по-болгарски, вот вам ссылка на интересную критическую статью (гомо-) сексуальности в стихах автора http://liternet.bg/publish8/ggoncharova/vutimski.htm
Призраци
Не е ли чудно, че пак съм пиян?
Във улиците пусти и затънтени
фенерите задрямват. Долу там
стражарят крачи сам срещу луната.
Като големи кучета озъбени,
във тъмнината дебнат те и слушат.
Часовниците дълго се клатушкат
над техните лица посърнали.
Обичам ви, безмълвни, нощни призраци.
Един от вас стои над мен пиян
с очи големи, тъмни, впит
в утробата ми като дълъг паяк...
Той се усмихва тихо и мълчи,
и неговите устни нецелунати
ухаят на градини. А зъбите му
проболи са плътта ми като тръни...
Подкрепят ме съчувствено дърветата...
Луната аз облизвам със език...
Потта му е измокрила ръцете ми
и скърца под дъха му моя вик.
Изгарям като книга върху пламък.
Стражарите са сепнати от сън.
Поглъщам ненаситно потни камъни.
Часовниците зеят тъмни.
В полунощ нима съм умрял,
Бленувайки под някой стар фенер.
Не съм целунал никога навярно...
Но те, те бдят, те дишат... те ухаят...
Александър Вутимски
ID:
248452
Рубрика: Поезія, Поетичні переклади
дата надходження: 20.03.2011 22:30:07
© дата внесення змiн: 20.03.2011 22:54:03
автор: Терджиман Кырымлы
Вкажіть причину вашої скарги
|