Якби згасити сонечко могла,
задути місяць і зірки сріблисті,
щоб у зітханнях, як у тьмі імлистій,
осінні чудеса я зберегла.
І потушити голоси дотла,
і спогади очей моїх барвисті,
зглушити на вустах пісні вогнисті,
щоб їх забрала в далину імла...
Відколи очі ти свої закрив,
і змовкла у тобі любов священна,
весь світ в мені навічно занімів.
Незримого серпа єдиний змах
скосив і землю, й небеса для мене,
і Бога я втопила у сльозах.
Мара Белчева
Да можех слънцето да изгася
Да можех слънцето да изгася,
и месеца да духна и звездите,
с въздишките си, като със мъглите,
да скрия есенните чудеса.
На багрите да потуша гласа,
на пъстрите си спомени очите -
да заглуша устата на песните
и на мъглите да се понеса...
Откак заспаха твоите очи,
откак замлъкна твойта обич свята,
във мене вече целий свят мълчи.
С един замах невидимия сърп
ми покоси небото и земята,
и Бога аз удавих в свойта скръб.