Чому мене натхнув той дивний дар,
що кожному я серце довіряю,
як жертва непотрібна догоряю,
там, де любові вигаслий вівтар?
Чи будуть в серці ніжному цвісти
мої гарячі мрії й сподівання,
а чи мені в самотності блукання
лиш кривду на земнім шляху знайти?
Чому йде світло в пелену імли,
мене вкриває сяєвом вогненним
і прагнення здіймає потайне
минулих днів? Вже хвилі відійшли,
пробуджені тим галасом щоденним,
що на землі, – котрі несуть мене?
Николай Лилиев
Защо ми вдъхна тоя чуден дар
Защо ми вдъхна тоя чуден дар,
пред всеки поглед сам да се разтварям,
като ненужна жертва да изграям
на любовта пред вечния олтар;
сърцето ми да бъде нежен съд
на цъфнали надежди и копнежи
и в своята самотност да бележи
измамите всред земния си път?
Защо ми даде тия светлини,
да ме обливат с острия си блясък
и да разкриват сънния захлас
на дните ми, отплиснали вълни,
събудени от делничния крясък
на земното, в което чезна аз?
