Коли вночі у безкрай синій
петляє зорний караван,
люблю думок неясні тіні
і мрій розпливчастих туман:
– А чи сама там, без принуки,
душа у мрію буде йти,
і там почує скорбні звуки
нечуваної чистоти?
І весь той блиск, та ніжність мрії –
живого серця красота,
чи то погасне в безнадії,
чи стане бажана мета
любовних стріл? –Не знаю нині,
та лиш замовкне дзвону тон, –
люблю думок неясні тіні,
бо в них знайду для себе сон.
Николай Лилиев
Когато нощем всред безкрая
Когато нощем всред безкрая
извие звездният керван,
обичам смътно да гадая
и да бленувам своя блян:
– Дали сама ще се заключи
душата в своята мечта,
да слуша скръбните съзвучия
на безначална чистота?
И тоя блясък, тая нежност
на вдъхновеното сърце,
дали ще гаснат в безнадеждност,
или ще станат нов прицел
за влюбени стрели? – Не зная,
но щом заглъхне сетен звън,
обичам смътно да гадая
и да предричам своя сън.
