У юності моїй при ніжній ласці
у посмішці губи стогнанням відкрило;
душа так гримасу свою полюбила –
були всі відриті – лиш я була в масці.
Чисті зіниці – нікому не збагнути
давно там зрощену отруту зміїну;
спить моя злоба – від неї не загину –
і дні оті минулі не можу вернути.
Я кожну ніч маску свою обновляю,
лице щоб під нею від страху ховати,
і спогади тайно у серці тримати –
а хто я тепер є – і сама не знаю.
Думаю: в могилу мене старість пхає –
чи прийде смерть по дух мій безпорадний?
І коли в путь візьме нас час нещадний –
під маскою смерті кого він впізнає?
Яна Язова
Маска
На първа младост при нежната ласка
на устни ми стонът в усмивка избликна;
душата ми свойта гримаса обикна —
всред всички открити — аз ходех със маска.
Чисти зениците — в тях никой не зърна
отдавна закърмена змийска отрова;
спи ми и злобата — не ще ми отровя —
и дните си минали не мога да върна.
Но всяка нощ нова си маска чертая,
и денем под нея от страх се прикривам,
и спомена тайно в сърце си заривам —
и вече коя съм — самичка незная.
И мисля: към гроба ме старост затласка —
на моя дух грохнал дойде ли смъртта?
Когато за път ще ме вземе и тя —
кого ще намери под смъртната маска?
